Една публикация в блога на Lammothме върна назад във времето – когато бях захлупен средношколец. Тогава, в първите няколко години след падането на диктатурата в България, все още беше сравнително трудно да се намерят образователни книги от западни автори: дето хем да са на тема наука, критично мислене и скептицизъм, хем да не са оцапани от комунистическа бълвоч. Въпросната статия на Ламот ми припомни как по случайност се натъкнах на книгата на Леон Митрани „Наука и ненаука”. Продаваше се на старо в някакъв кашон. Купих си я и бях погълнат, без никакви шансове за измъкване от рационалните й мрежи. По своята същност тя напомня за „Псевдонауката”на Бен Голдейкър, издадена наскоро, успешно популяризирана от Христо Блажеви доставена ми от Uzumaki (ако още не сте виждали блоговете на трите споменати дотук личности, време е).Макар и захлупен ученик, вече имах подчертан интерес към споменатите по-горе теми и прекарвах известна част от времето си в дребни спорове с мои съученици, които проявяваха склонност да вярват на сериозно напъпилите по онова време екстрасенси, „феномени”, паранормални явления, предсказателки, полтъргайсти, енергийни лечители и гадателки от всякакъв цвят, форма и степен на циничност. Разбира се, липсваше ми концептуалният апарат на
скептицизма, нямах представа от стройната аргументация, която научният метод предлага за справяне с всякакъв род необосновани твърдения, но алчното четене на научнопопулярна литература ме беше тикнало в правилната посока и ми беше дало някакъв рудиментарен, но устойчив щит срещу злокачествените лъчения на шарлатанщината. „Наука и ненаука” тури край на всякакви възможности за отклонението ми от този път.Поради сухото заглавие и доволно скучната корица започнах четенето без особен ентусиазъм. Много скоро обаче се вторачих в жълтите страници с червен молив в ръката и започнах да подчертавам абзац след абзац, защото ми просветна, че тази книга предлага цялата основа на критичното мислене, скептицизма и научния метод, както и терминологичния и концептуален апарат, които толкова ми бяха липсвали. Стилът е четивен, лесен и приятен. Липсва всякаква куха претенциозност, няма и стремеж на автора да се покаже „прекалено учен” пред читателите си. Научният метод е изложен просто, достъпно и с находчиви примери. Изброени са и всичи отличителни особености на псевдонаучните измишльотини, които се опитват да минат за нещо легитимно.
Тъй като от тогава мина доста време, а книгата не е пред мен сега, не мога да си спомня доколко в нея става дума за религия, но от поста на Ламотполучавам впечатлението, че темата е добре застъпена и че религията също попада под тежките удари на научния метод. Обикновено когато човек отвори дума за това, че твърденията на "паранормалистите" не са подкрепени с никакви научни аргументи, се изстрелва „възражението”, че това са две напълно незастъпващи се и независими една от друга области, така че би било немислимо да прилагаме стандартите на науката към свръхестественото. Книгата на Митрани много добре обяснява, че ако свръхестественото въобще може да бъде регистрирано, забелязано по някакъв начин от хората, то става част от природата, превръща се в легитимен обект на изследване и също попада под юрисдикцията на научния метод. От там нататък, ако чрез научни изследвания и експерименти не може да се демонстрира, че свръхестествено съществува, това твърдение следва да се отхвърли. Разбира се, теренът остава отворен за нови изследвания, ако се появят нови данни.Всъщност, това е едно от най-неразбраните неща за науката, най-вече защото хората предпочитат да вярват в удобните си митове, нежели да променят добре установеното си мнение: те считат, че науката е нещо догматично, което си е сложило капаци и отказва да види нещата, които не съвпадат с твърденията на нейните култови личности.
Както е известно обаче, догматизмът и науката са взаимоизключващи се понятия. Всяко научно твърдение е само временно, само предварително. Абсолютна истина в науката не съществува – всяка „истина” може да се окаже мнима. Затова там няма по-висша степен на сигурност от т. нар. „теория”. Научният метод е самокоригиращ се механизъм – той автоматично изправя грешките при наличието на повече информация. Парадоксалното е, че точно това се възприема от много хора като слабост! „Ахааа, гиди невернико в свръхестественото! Я виж само колко пъти твоята наука си е променяла мнението за възрастта на Земята например! И после ще имаш доверие на такова нещо...” Разбира се, веднага лъсва иронията на предишното твърдение, че учените са коне с капаци, които не искат да си променят догмите. Е, кое от двете е?Книгата на Таксил се справя отлично със задачата да каже тези неща на един незанимаващ се с наука човек, който просто има желание да разбере по-добре света около себе си.
Впрочем, ако случайно имате паранормални способности (или познавате някой обладател на такива) и се нуждаете от един милион долара, обадете се на дяда си Ранди.