
Преди няколко дни, на път за работа, се отбих в една голяма, известна книжарница. Нахълтах с твърда крачка и тъкмо бях зинал да питам за една отдавна търсена от мен книга, когато ми направи впечатление, че всички посетители пазят гробно мълчание и почтително отправят взор към една продълговата особа от женски пол. Продълговатата особа стоеше край масичка, отрупана с разноцветни и синтетични на вид сладки, и явно изнасяше някаква сказка. Публиката слушаше с приковано внимание, от което заключих, че или намират сказката за твърде интересна, или чакат да свърши, за да налетят на сладките като ястреби на мърша. От научен интерес да разбера кое е, както и от чисто любопитство, реших да постоя и да послушам.

– Ето! Дори формата на ореха напомня на двете мозъчни полукълба! – и изгледа всички ни с триумфиращ поглед.
Този железен аргумент направи силно впечатление на насъбралата се тълпа от интелигентни хора, които закимаха с глави и хванаха да си разменят погледи, които казваха: „Така е. Логиката на тази жена е непоклатима. Научните й доводи не оставят съмнение. Ще да се ядат орехи тази зима”.

– Човек трябва да изяжда не повече храна, отколкото се побира в шепата му!
Тук вече не се сдържах и с фалшив делови тон попитах:
– На ден, или на ядене?
Жената се сепна, погледна ме с раздразнение и каза хладно:
– На хранене.
В тишината се зачуха няколко сподавени въздишки на облекчение.
Следва...