Не ви ли се струва понякога, че книжарницата би трябвалода е жилище на здравия разум, мисълта и отвореното съзнание? Преди няколко дни, на път за работа, се отбих в една голяма, известна книжарница. Нахълтах с твърда крачка и тъкмо бях зинал да питам за една отдавна търсена от мен книга, когато ми направи впечатление, че всички посетители пазят гробно мълчание и почтително отправят взор към една продълговата особа от женски пол. Продълговатата особа стоеше край масичка, отрупана с разноцветни и синтетични на вид сладки, и явно изнасяше някаква сказка. Публиката слушаше с приковано внимание, от което заключих, че или намират сказката за твърде интересна, или чакат да свърши, за да налетят на сладките като ястреби на мърша. От научен интерес да разбера кое е, както и от чисто любопитство, реших да постоя и да послушам.
Оказа се, че особата е нещо като ню-ейдж проповедничка, производителка на всякакъв род информация за добри/лоши енергии, позитивни зареждания, духовни прочиствания, ароматерапия и пр. Щом разбрах това, облегнах се по-удобно на тезгяха и с удоволствие заслушах тирадата. Първото, което чух от емоционалната реч, бе проницателната забележка на госпожата, че е от жизненоважно значение да ядем колкото може повече орехи, защото те били СЪВЪРШЕНО незаменими за мозъка. За да смаже всяко съмнение, тя възкликна с патетичен тон:– Ето! Дори формата на ореха напомня на двете мозъчни полукълба! – и изгледа всички ни с триумфиращ поглед.
Този железен аргумент направи силно впечатление на насъбралата се тълпа от интелигентни хора, които закимаха с глави и хванаха да си разменят погледи, които казваха: „Така е. Логиката на тази жена е непоклатима. Научните й доводи не оставят съмнение. Ще да се ядат орехи тази зима”.
Внезапно ме връхлетя ужасно предчувствие. Силно притеснен, понечих да попитам жената дали ако ям прекалено много салата, ушите ми ще заприличат на марули, но докато успея да издам звук от внезапно пресъхналото си гърло, тя беше преминала на друга, не по-малко важна за мен тема:– Човек трябва да изяжда не повече храна, отколкото се побира в шепата му!
Тук вече не се сдържах и с фалшив делови тон попитах:
– На ден, или на ядене?
Жената се сепна, погледна ме с раздразнение и каза хладно:
– На хранене.
В тишината се зачуха няколко сподавени въздишки на облекчение.
Следва...