„Колко измамни са чувствата се убеждавах неведнъж в приятелствата си. Докато дружехме, мислех със страх за времето, когато можем да се разделим, а когато се разделяхме, съжалявах за едно – че това не е станало по-рано.”А. Далчев
Има ли приятелството срок на годност? Може ли да умре? Замислял съм се периодично над този въпрос и допреди 3-4 години вероятно бих отговорил „не, не може”. Смятах, че истинското приятелство не може да свърши и че ако все пак това стане, значи не е било истинско приятелство. Мнение, плод на идеалистична наивност и липса на достатъчен житейски опит.
Когато един интелектуално честен учен види, че фактите не са в съгласие с теорията, която е градил години наред, и за която е бил напълно убеден, че е правилна, той веднага изоставя любимата си теория, захвърля я на боклука и започва да теоретизира наново, в съответствие с фактите. Така трябва да постъпва не само всеки учен, а и всеки човек въобще, във всички сфери на живота, включително и емоционалните.
Подобно на ситуацията с този учен, фактите съвсем лесно опровергаха наивното ми мнение. Когато най-дългото ми приятелство захвана да линее и умря след продължителна агония, се наложи да си променя мнението. Започнало през ученическите ми години и поддържало добро здраве по време на студентството ми, приятелството ми с χ. навлезе в упадък в следстудентския период, отначало почти незабележимо, после осезаемо, и накрая неудържимо.
Причините, които доведоха до тази бавна смърт, вероятно са комплексни, но според мен не се мина без намесата на човешка ръка. Нямам предвид, че някой подкокороса приятеля ми или пося интриги между нас. Запознанството на χ. с едно момиче и последвалата им женитба го превърнаха в напълно друг човек, доброволно (?) откъснат от предишните си приятели. Самото общуване с него стана дотолкова трудно за постигане, че постепенно опитите дори за елементарен контакт престанаха да си струват усилията.Решителният срив дойде когато се прибрах от чужбина след почти двугодишно отсъствие. Минах за една вечер през града, където живееше, и му се обадих по телефона, за да се видим. След кратък разговор с момичето, проведен настрана от телефона, той изяви нежелание да се виждаме. Този неочакван (защо ли?) обрат ми показа, че връщане назад няма. Наличието на много общи някогашни приятели правеха неизбежно някои засичания тук и там, но след онзи срив всичко беше ясно. За едно приятелство са нужни две страни, а той отказваше да бъде едната.
Кофти ли ми е, че дългогодишното приятелство умря по този грозен начин? Разбира се. Спомените за безбройните приключения, преживени заедно, остават в главата на човек и от време на време надигат глава, за напомнят за миналото. Съжалявам ли, че стана така? Странно, но не мога да отговоря с „да”. Разбирам, че беше неизбежно, и че ако искам да съм приятел с някого, той трябва да бъде същият човек, а не напълно променен - особено от някой друг.Така или иначе, отговорът на първоначалния въпрос е „да”. Приятелството може да умира. Но това не е непременно трагично. :)
