freeinfidel

Когато Кристофър Хичънс заяви: „Ако някога католически свещеник позвъни на вратата ми, ще извикам първо такси, а после полиция”, той не говореше напразно. През последните година-две наяве излязоха толкова много отвратителни престъпления, извършвани от свещеници, че разумът се замъглява. Разбира се, повечето български журналя, верни на бездарието си, почти не отразиха тези неща, или ги отразиха полу-равнодушно. Общественото мнение в България също остана в обичайната си кома. Хората сякаш не се трогнаха, че този самодоволен и нагъл тип Йозеф Рацингер (известен още с прякорите “Бенедикт XVI” и „папата”) официално е прикривал най-отвратителните престъпления, които човек може да си представи: изнасилването и изтезанието на деца.

За четящия човек вече не е никаква тайна, че тези изнасилвания и изтезания се извършват от свещениците в стотици, ако не и хиляди енории по света, но се прикриват по всевъзможни начини, с помощта на свещеници на най-високо ниво, включително и самия Рацингер. Тази година излезе наяве писмо лично от него, в което той дава директни инструкции скандалите с разчу ли се детски изнасилвания да се прикриват в името на доброто на църквата. Това, разбира се, прави Рацингер съучастник във всички тези действия. Този човек би трябвало днес да е в затвора, вместо което обаче продължава да живее в златните си палати (християнска скромност), да пътува по света и да се радва на обожанието на милиони душици.

Същевременно с това злият старец не пропуска да сее смъртс всички сили, особено в Африка. Както е известно, Рацингер и бандата му провеждат масирана кампания за забрана на презервативите - на континет, където епидемията от СПИН е достигнала поразителни размери. Не стига това, ами и си служат с тлъсти лъжи: презервативите увеличавали опасността от заразяване! Като добавим и срамното противопоставяне срещу противозачатъчните средства, картината на църковното оскотяване се представя пред вас в пълния си блясък. Не съществува мерна единица, която да обхване цялата злина, поквареност и морална деградация на католическата църква.

Преди няколко дни Рацингер отиде на посещение в Англия. Само че там имаше доста шумна и широка кампания в подкрепа на арестуването му като международен престъпник, водена от видни британски общественици. Явно тази кампания се е отразила зле както на нервите, така и на умствените способности на католическия водач, защото още със стъпването си на острова той направи ред дементирали изказвания, най-веселото от които беше, че атеизмът е виновен за престъпленията на Хитлер. Какво казва самият Хитлер по въпроса?

Ето какво: "Винаги съм бил католик и винаги ще си остана такъв" (Хитлер до генерал Герхарт Енгел, 1941). Е, тук поне има някаква симетрия, тъй като в младостта си самият Рацингер, според собствените му думи, е бил член на "Хитлеристка младеж". Забавно, нали?

Какви промени бих искал да видя в католическата църква в близко бъдеще?

- Всичкото католическо злато претопено и разпределено между гладуващите народи.
- Стотиците свещеници - изнасилвачи на деца - по затворите с доживотни присъди.
- Йозеф Рацингер сложен да работи в клиника за аборти в Латинска Америка.

И накрая, поздрав за папата, заедно с най-искрени пожелания:

Наскоро прочетох как нещо (вече не помня какво) било "в сърцето и душата" на хората. Това ми напомни колко празни са повечето фигури на речта, които хората използват. Плоски и изтъркани изрази като "синьото гориво", "морски дарове", "страната на изгряващото слънце", "коженото кълбо", "най-старата професия" и прочие баналности редовно се използват от хора (най-вече телевизионни журналя и вестникари), които искат да минат за оригинални, но всъщност демонстрират колко са скучни и как им липсва всякаква оригинална мисъл.
В сърцето и душата, а? Нека ви напомня нещо:

Душа не съществува.

Окей? Не и като нещо, което може да съществува отделно и независимо от тялото. Няма такова нещо. Никога не е имало. Имало (и продължава да има) само голи твърдения, било религиозни, било произлизащи от щуравата сфера "Ню-ейдж". Правени са много научни изследвания, за да се установи дали има душа и отговорът на науката е ясен и категоричен - душа няма. НЕМА! Това, което хората наричат "душа", е всъщност съвкупността от всички химически и електрически процеси, протичащи в мозъка. Мозъкът е телесна маса. Плът. Умре ли мозъкът, спира електрическата дейност, умира и "душата". Но как така?! Тогава какво става с нас, когато умрем?!?

Много просто: разлагаме се и се превръщаме във вкусна, ароматна храна за червеите и бактериите и в тор за растенията. Ставаме част от земната маса, част от неживата природа. И толкоз. Разстрел, и след разстрела - червеи. Хубаво го е казал Паисий! :)

Не съм прав? Греша? Моля - готов съм да обсъдя данни, които ме оборват. Ама някой бил в клинична смърт, сърцето му било спряло, докторите го отписали, а наследниците вече потривали доволно ръце, когато човекът изведнъж скочил на крака, ободрен от клиничната дрямка, и пожелал да закуси, за изумление на лекарите и униние на бившата вдовица!

И после, не щеш ли, разказал, че като умрял, усетил как се отделя от тялото си и минал през тъмен тунел, в края на който блестяла ярка светлина, вероятно от огньовете на ада, а по стените на тунела, сякаш за да го дразни, имало налепени снимки на Памела Андерсън и други звезди в нескромни пози. И се оказва, на всичко отгоре, че това разказвали много хора, изпадали в клинична смърт! Следователно душа има, гиди невернико! Чуваш ли?!!!

Слышу, слышу. Едно дребно възражение само: когато човек е в клинична смърт, мозъкът е жив! Жив, в процес на предсмъртни мъки. Тези предсмъртни мъки, включващи в себе си липса на кислород и други приятни неща, карат мозъка да халюцинира. И понеже човешките мозъци по същността си са еднакви (нали тъкмо затуй сме примати от един и същи биологичен вид), те реагират еднакво на предсмъртната си агония - фабрикуват мрачни тунели, светлините на комините на Нефтохим Бургас и снимки на Памела Андерсън.

Но не щеш ли, лекарските усилия дават резултат, пациентът е "измъкнат от ноктите на смъртта" и ей го вече седнал на ръба на болничната кушетка, сърба пилешка супа и разправя ли, разправя с умиление как душата му излетяла от тялото като Юлиян Вучков от поредната телевизия, и се устремила към рая (чакай сега - в рая ли бяха огньовете, или...). Само че господ друго решил. Пратил го обратно, да му се слави името. В това време лекарят, спасил живота на умиращия, стои до спасения от негопациент и мига като куче в лапавица.

И после журналята от глупавите вестници плюнчат моливи и дращят по тефтера как всичко това окончателно доказвало, че душа съществува, че бог е добър, и как смъртта е просто преминаване от едно състояние в друго. Което, трябва да признаем, в известен смисъл е точно така (виж забележката за ароматната храна за червеите).

Та така... Следващият път, когато зинете да кажете как нещо е в сърцето и/или душата ви, напомнете си, че душа не съществува и че сърцето е просто една помпа за кръв. Или поне, ако желаете на всяка цена да си послужите с нищо незначеща фраза, изберете някоя, която не е необратимо изтъркана от употреба и кажете, че главната героиня от любимото ви сериалче ви е "в червата и далака".

Псевдомистерия 1.

Торинският саван
Това е плащеницата, в която, според мълвата, е било увито тялото на Христос след свалянето му от кръста. Много хора все още вярват, че саванът е истински и го считат за една от най-важните световни реликви.
Истината:Саванът е фалшификация от 14 век - това е установено чрез радиовъглеродно датиране, проведено през 1988 г. Справка - Nature 337, 611 - 615 (16 February 1989).

Псевдомистерия 2.

Каменните статуи на Великденския остров.
Това е една от най-романтичните псевдозагадки. Много хора вярват, че огромните каменни колоси няма как да са били изработени от някогашното население на острова, и че подобни статуи (887 на брой) могат да се направят само с помощта на модерна техника. Оттам и вярванията, че има намеса на същества от някаква друга, извънземна цивилизация. Това, както става ясно, е поедната наивна заблуда.
Истината:статуите са направени от местното население за около 500 години, без никаква чужда помощ. Невярно е, че примитивни оръдия на труда са недостатъчни за направата им. Това е доказано през 1958 г. от Тур Хейердал, чийто екип, с помощта на местното население и само с традиционни местни методи (каменни брадвички, въжета и дървени трупи), успява да изсече, придвижи и изправи една такава статуя.

Псевдомистерия 3.

Рисунките по платото Наска
Това е една от най-отдавна обяснените "мистерии". Много хора, заблудени от разпространяваните лъжи на жълтите вестници, и от собствената си неосведоменост вярват, че линиите са по някакъв начин свързани с общуване с извънземни цивилизации. Като аргумен се дава и това, че линиите могат да се видят само от въздуха, от летателен апарат!
Истината:Няма нищо мистериозно и нищо извънземно. Рисунките се виждат в своята цялост не само от въздуха, но и от разположения върху съседно възвишение древен церемониален град Кауачи, и представляват религиозно и астрологическо изкуство. Това е установено и публикувано от много учени.

Псевдомистерия 4.

Бермудският триъгълник - вероятно най-известната "загадка". Много хора вярват, че там по мистериозен начи изчезват кораби и самолети, без да оставят никакви следи, освен някои странни съобщения по радиото. Разбира се, и тук се въвличат щурите истории за извънземни похищения и дори се говори за някакви подводни куполи и структури (които никой досега не е документирал по никакъв начин), които придават особено зловещ оттенък на цялата измислица.
Истината:научните данни показват, че изчезванията на кораби и самолети в тази част на океана не са по-чести или по-многобройни, отколкото където и да било другаде в световния океан. Не са били засичани никакви необичайни магнитни вълни, никаква радиация и не са били документирани никакви странни подводни структури или строежи. С една дума - няма никаква мистерия. Има само медийна алчност и човешка наивност.

Псевдомистерия 5.

Биоенергийни полета и аури.
Много хора вярват, че съществува биоенергия и че всеки човек притежава т. нар. аура. Според вярванията, те могата да се "виждат" и усещат от определен брой хора с някакви особени способности, и даже да им влияят.
Истината:Няма никакви основания да се мисли, че това е така. Подобни енергийни полета и аури никога не са засичани или демонстрирани по какъвто и да било начин. Провеждани са множество научни изследвания, в които всички "екстрасенси" стереотипно са се проваляли. Както всички други паранормални "мистерии", и тази се дължи на два основни фактора - алчност (или пък самозаблуда) от страна на твърдящите, че имат такива способности, и лековерие (липса на скептичност) от страна на вярващите.

Напоследък не се провеждат много изследвания на така наречените "феномени" - екстрасенси, лечители с биоенергии и други подобни индивиди. Изключение, разбира се, прави фондацията на Джеймз Ранди, която вече от много години предлага един милион долара на всеки, който успее да демонстрира някаква паранормалност. Досега, десетки години, никой не е успял да вземе парите.
Защо обаче не се провеждат много научни изследвания в тази област? Много просто! Защото ги изпревари едно деветгодишно момиче, Емили Роса. Още през 1998 г Емили провежда пълно

изследване на няколко извесни екстрасенски и доказва, че те нямат никакви специални способности.
"Екстрасенските", подведени от невинния вид на момиченцето, се съглясяват на този експеримент, сигурни в способностите си да заблудят това дете. Само че сметките им излизат криви, защото Емили се оказва умна, скептична и несклонна към наивност. Както може да се очаква, от тогава насам тези "екстрасенски", щом чуят за Емили Роса, се засиняват от злоба и безсилна ярост. Ето един кратък видеоматериал за този експеримент:

       Органичната храна не е нито по-здравословна от "неорганичната", нито по-малко токсична, нито по-хранителна. Това е просто една илюзия, продиктувана от алчността на корпорациите-производители, и подхранвана от човешката наивност.

       Да вземем за пример млякото. Поддръжниците на органичната храна казват, че поради многото хормони в неорганичното мляко, децата масово започват да навлизат в пубертета по-рано, особено момичетата. Bullshit!Защо това е глупост ли? Много просто. Защото същата тенденция се наблюдава и в Европа, където добавянето на хормони в храната е забранено.

       "Ама тогава защо има по-ранен

пубертет, моля ви се?" - ще попита органичният почитател. Също много просто - защото хората стават все по-дебели. Както е известно, момичетата навлизат в пубертета само тогава, когато са натрупали достатъчно количество мазнини. По тази причина много гимнастички не навлизат в пубертет преди да спрат да се състезават. Независимо какво мляко пиете, какво месо ядете, с всяха глътка и всяка хапка поемате голямо количество естествени хормони. Това важи и за органичните продукти. Тези вещества са необходими за живота.

А дали са верни твърденията, че пестицидните и хербицидните остатъци в неорганичните продукти причиняват ракови заболявания? Американската асоциация за изследване на рака публикува изследване през 2006 г., от което става ясно, че тези остатъци по никакъв начин не увевичават риска от рак. И знаете ли още какво? Една чаша кафе увеличава риска от рак повече, октолкото едногодишното плюскане на продукти с пестицидни остатъци!

Я чакайте!! Вие да не мислите, че в органичното стопанство не използва пестициди?! А? Нищо по-далеч от истината. Напротив. Органичните производители използват много видове пестициди, някои от тях - силно токсични. Само дето не са произведени по химически път. Съвременните пестициди и изкуствени торове нямат нищо общо с някогашните. Те са много по-безопасни от естествените пестициди, които органичните производители са длъжни да ползват.

Аха, разбирам - казвате, че органичното стопанство е по-добро за околната среда. Радвам се, че го споменахте. Защото и това не е вярно. Една лесна задачка: ако от един декар земя по НЕорганичен начин се произвежда 1 тон продукция, колко земя ще ни трябва, за да произведем 1 тон по ОРГАНИЧЕН начин? Вече се сещате, нали? Многократно повече! Следователно - кой вид стопанство налага изсичането на повече гори за обработваема земя? Кой вид стопанство ще причини повече ерозия на почвата пореди обезлесяване? Кой вид стопанство ще остави повече хора да измрат от глад? Задача с понижена трудност.

И още: органичните производител са задължени да ползват естествени торове. С други думи, лайна. Лайната са прекрасна среда за развието на смъртоносни бактерии като E-coli и салмонела. Приятно, нали? Знаете ли какъв газ още отделят лайната? Метан! А сега познайте кой газ е особено опасен за озоновия слой и има пряка връзка с глобалното затопляне.

Във Великобритания миналата година проведоха най-голямото проучване в историята на научните изследвания, посветени на храненето. Учените стигнаха до заключението, че органичните продукти не съдържат повече хранителни вещества, отколкото произведените с използването на химически торове и селскостопански технологии.

В хода на проучването е бил обработен голям обем от данни в период от 50 години. Специалистите са изучили почти 52 000 статии, посветени на биологичните храни, тяхното производство, хранителна стойност, полезност и сравнителен анализ с обичайните ястия, които са били публикувани в периода от януари 1958 до февруари 2008.

В сравнителния анализ на биологични и традиционни храни, между тях са били намерени само три разлики, нито една от които не показва предимствата на биологичните храни. Органична храна съдържа по-малко фосфор, отколкото обикновените храни, но фосфорът е полезен елемент, в храната той се съдържа в достатъчно количество и лекото намаление или увеличение не може да доведе до нежелани реакции. Нормалната храна има сравнително леко повишена киселинност, но тя само влияе върху вкуса и възприемането на храната и няма никакъв ефект върху човешкото здраве.

“Няма доказателства, че съществува разлика в съдържанието на хранителни вещества и други вещества в биологичните храни и храните, произведени по обичайните методи” – заявиха учените в доклада с резултатите от изследването.

Та така. Следващият път, когато някое хипи ви каже, че пуши само органична трева и пазарува единствено organic продукти, захилете му се и го отминете.

Вие казвате "Go organic", а аз казвам "Fuck organic!"

Тълпи хора излязоха по улиците на Барселона, за да подкрепят правата на хомосексуалистите, за да протестират срещу Йозеф Рацингер (известен като "Бенедикт 16-ти" и "Папата"), срещу дискриминацията на църквата против хората с гей-ориентеция и срещу истеричната църковна кампания против безопасния секс.

Рацингер пристигна в Барселона на двудневно посещение и изнесе публична меса. Където и да отидеше обаче, следваха го стотици хора, които впиваха устни в страстна хомосексуална целувка винаги когато преминеше бронираният му автомобил, за ужас на стареца с папски одежди.

Както е известно, католическата църква е срещу всякакви прояви на хомоксексуализъм, срещу всякаква сексуална свобода и срещу всякакви противозачатъчни средства, включително презервативи, с което причинява смъртта на милиони хора, особено в Африка. Освен това се знае, че църквата с всичи сили прикрива армия от изнасилвачи на деца, като всячески ги предпазва от правосъдието. Миналата година излезе наяве писмо, написано от самия Рацингер, от което става ясно, че той официално е прикривал най-отвратителните престъпления, които човек може да си представи: изнасилването и изтезанието на деца. В писмото си старецът дава директни инструкции скандалите с разчули се детски изнасилвания да се прикриват в името на доброто на църквата.

Много е жалко, че нямах възможност да присъствам лично на тези демонстрации. Много бих искал да видя изражението на Рацингер при вида на сладострастните гей-целувки. Не ми остава нищо друго, освен да ги подкрепя от разстояние и да се надявам, че и българското общество някога ще стане достатъчно зряло и разумно, за да подкрепя масово подобни прояви в защита на човешките права.

И накрая, ето един поздрав за Рацингер, с най-искренипожелания:

Тази добра новина дойде няколко месеца след като Дж. Вентър и екипът му създадоха първата клекта, направена от човек, с изработена на компютър ДНК, произведена изцяло в лаборатория, със създаден от човек хромозом. Изкуственият организъм може да расте неограничено и да прави произволен брой копия на себе си.

Вентър е един от най-прочутите учени в света, известен с пионерската си работа по дешифрирането на човешката ДНК. Той е известен с брилянтния си ум, голямото си его и несъобразяването си с авторитети и обществени догми.

Защо това е една от най-добрите новини, разнасяли се някога в пространството? Много просто – защото създаването на този изкуствен организъм е началото на една биологична революция, която може да доведе до създаването на други изкуствени организми, с чиято помощ ще се произвеждат неща като:
- Нови лекарства
- Храни
- Екологично чисти и безопасни горива

С една дума, за пръв път в модерната история на човечеството ще стане възможно да се спре унищожаването на природата в името на човешкия прогрес. Още повече, че броят на хората не спира да нараства, което със сигурност ще доведе до екологична катастрофа и унищожение на човешката цивилизация, ако няма подобни научни триумфи.

Първите РЕАЛНИ ползи от това научно постижение може да се усетят само след една година – при създаването на новите грипни ваксини. С помощта на изкуствената ДНК направата на новите ваксини може да отнеме само няколко дни, вместо 6 месеца.

Д-р Вентър се готви да започне работа по модифицирането на организъм, който живее под земята и произвежда природен газ. Освен това, 300 милиона долара са вече инвестирани в генното модифициране на бактерия, която да се храни с въглеродния диоксид в атмосферата, а да произвежда петрол.

Както обикновено, критиците на Вентър са най-често от религиозните среди и се позовават на това, че само техният бог има право да създава живот. Глупостта на този аргумент, разбира се, лъсва веднага щом човек отвори очите си за елементарния факт, че богове не съществуват.

Други критици развяват любимата си наивна теорийка, че това ще доведе до създаването на опасни същества, които ще унищожат човечеството, че Вентър е влязъл в ролята на Д-р Франкенщайн и скоро ще произвежда опасни организми, които със сутрешното си кафе ще ядат хора за закуска.

Разбира се, критиците не са болни от паркинсон, не се нуждаят от спешно лечение с нови лекарства, не са умиращи от глад деца в Етиопия, които имат нужда от нови начини за произвеждане на храна, нито им пука за това, че сегашните горивни технологии унищожават планетата. Затова трябва да се замислим доколко да приемаме сериозно подобни възражения.

Малко черен хумор от мрежата.

Мине се не мине време, избухва поредната тъпа истерия покрай допинг скандалите и забранените вещества в спорта, които някои атлети, видите ли, имали нахалството да депозират в тялото си.
Време е някой да го каже направо и без увъртания – в професионалния спорт не трябва да има забранени вещества!Никакви. Без изключения. Защо ли? Има няколко много прости и очевидни причини за това:

1. Както и котките знаят, професионалният спорт (по-надолу наричан за краткост само "спорт") няма нищо общо със спортуването. Той е една машина, която върши само две неща - забавлява народа и изкарва пари за "спортистите" и спонсорите им. Няма никаква връзка с идеали като здраве, трениран организъм и общуване с природата. Особено здраве. Не може да съществуват здравословни причини за забрана на някои вещества спорта, защото ако спортистите милееха за здравето си, нямаше да блъскат в организма си всякакви позволени, макар и вредни субстанции. Щяха да пият само вода, да ядат овес и да дишат горски въздух. И нямаше да дерат земята да могат да пийват и по някое забранено хапче, без да ги хванат.

2. Щом здравословната причина отпада, други причини за забрана на допинга не може да има. Професионалният спорт е за забавление и за забогатяване. За нищо друго. И затова не трябва да се слагат никакви ограничения пред това забавление за народа.

Разбира се, приемането на допинг трябва да е ИЗЦЯЛО ДОБРОВОЛНОот страна на спортиста. Никаква принуда. Ако искаш да се тъпчеш с препарати, моля! Гълтай на воля, расти неограничено и чупи рекорди, за наслада на масите. Ако атлетът няма нищо против да умре от инфаркт или от рак на 30-годишна възраст, трябва да има право да взема всичко, което поиска. Анаболи, стероиди, хормони, пестициди, суров петрол... каквото му душа поиска! Не бива да му се поставят абсолютно никакви ограничения. Тялото на професионалния спортист е просто един инструмент, който трябва да се развива с всички възможни - вкл. химически - средства.

Колко по-атрактивен и зрелищен би бил спортът! Представете си състезание по вдигане на тежести, в което участват 15 стероидни чудовища, способни да пленят въображението на всеки продуцент на филми на ужасите, които са готови на всичко, за да вдигнат по-тежко желязо! А? А? Не е ли опияняваща мисъл?

Или боксов мач, участниците в който имат ръце като корабни мачти и всеки удар може да разплиска в публиката мозъка на противника. А? Не е ли вълнуващо?

      Или схватка по свободна борба, в която двамата пехливани са нъпълно способни да изтъгват различни части от анатомията на противника - ръце, крака, гръкляни и пр.

      А? Не е ли вдъхновявящо? Няма ли да си пуснете телевизора да гледате състезанието с десет пъти по-голямо удоволствие, ако правилата бяха такива? Ще си го пуснете, разбира се! Не се правете на ужасени. Дълбоко в себе си (всъщност, доста плитко в себе си) знаете, че ще ви хареса и ще гледате с удоволствие.

      Като бонус, при такива спортни състезания ще се събират много повечепари за благотворителност за хора, които ценят здравето си, или за гладуващи деца. Нима не обичате ли гладуващите деца и болните хора, които зависят от благотворителността на големите компании? Те биха били много по-щастливи, ако ограничения в професионалния спорт не съществуват.

Преди известен брой години, когато бях студент, в едно упражнение по българска граматика стана въпрос за това дали е необходим пълният член. В разразилия се спор аз се изстъпих и с наивно-патетичен тон заявих, че членът в никакъв случай не бива да се премахва. Даже имах глупостта да уведомя състудентите си и преподавателката, че някакъв подобен маркер трябва да се въведе и другите два рода, където отсъства – женски и среден. По някаква странна причина не станах за посмешище. А трябваше. Когато попораснах и се замислих над позицията си ми стана ясно, че тя е погрешна. Пълният член е ненужен.

Ненужен е, защото не изпълнява никаква функция. Правилото за пълния член е въведено изкуствено в езика от Неофит Рилски, който дава формите за именителен, винителен и дателен падеж и казва, че именителният падеж трябва да бъде с пълен член. Тук би трябвало да светва червена лампа: В българския език почти НЯМА падежи. Нека цитираме проф. Петър Пашов, автор на «Българска граматика»:

«Това правило е изцяло изкуствено и се основава на остарялото и неправилно схващане за съществуването на падежи в българския език... Понеже между двата варианта на членната морфема няма абсолютно никакво значение в смисъла, все едно е дали ще кажем "Стареца ме попита" или "Старецът ме попита"... Би следвало нашият правопис да се освободи от това изкуствено правило, което напълно излишно усложнява правописа.»

Допълнителен аргумент е и обстоятелството, че при женски и среден род НЯМА такъв член и това не причинява никакво неудобство и никакво объркване на смисъла на изречението. Както става ясно, езикова причина за съществуването на пълен член няма.

Наскоро отворих съответната дискусионна страница във Facebook, където в лицето ме плисна поток от какви ли не псевдоаргументи в полза на члена. Направи ми впечатление едно изказване, според което пълният член бил необходим, защото само той разграничавал образованите от простите и глупавите! Прави ли ви впечатление надменността на това изказване? Кой е втълпил на този човек мисълта, че запомнянето на едно граматично правило издава буден ум?! Ще ми се да можех да кажа: “Значи така ще правим, а? Ще поставяме нарочно клопки в езика, за да може в тях да се хващат по-необразованите?” Що за идея е това? Ако разчитаме на това, за да различим умния от глупавия, трябва сериозно да се замислим...

Щели да спечелят неграмотните от тази промяна. И какво ще спечелят? Екскурзия до Бахамските острови?

В същата група на Facebook един човек каза, че ако премахнем пълния член има опасност (пази, боже!) да се опрости езикът! Веднага става ясно, човекът няма понятие от това какво е езикът, нито от това, че езиците се развиват в посока от по-сложен към по-опростен. С други думи, колкото по-опростена е граматиката на един език, толкова той е по-съвършен. Пример за това е китайският. Това е може би най-старият жив език. В него граматиката е опростена до крайност – няма граматични маркери нито за род, нито за число, нито за времена (почти), нито за падежи, да не говорим за членове! И функционира безотказно, без да стават обърквания и пр. Когато се каже, че един език е опростен, това е комплимент, а не обида.

Може още доста да се говори по въпроса, но ще оставя читателя с напомнянето, че емоционалните, патриотичните и снобарските аргументи нямат място в един езиков спор. Там може да има само езикови аргументи. Пълният член е граматически мъртъв. Няма смисъл да влачим трупа му като оловно гюле.

   „Колко измамни са чувствата се убеждавах неведнъж в приятелствата си. Докато дружехме, мислех със страх за времето, когато можем да се разделим, а когато се разделяхме, съжалявах за едно – че това не е станало по-рано.”
А. Далчев

   Има ли приятелството срок на годност? Може ли да умре? Замислял съм се периодично над този въпрос и допреди 3-4 години вероятно бих отговорил „не, не може”. Смятах, че истинското приятелство не може да свърши и че ако все пак това стане, значи не е било истинско приятелство. Мнение, плод на идеалистична наивност и липса на достатъчен житейски опит.

   Когато един интелектуално честен учен види, че фактите не са в съгласие с теорията, която е градил години наред, и за която е бил напълно убеден, че е правилна, той веднага изоставя любимата си теория, захвърля я на боклука и започва да теоретизира наново, в съответствие с фактите. Така трябва да постъпва не само всеки учен, а и всеки човек въобще, във всички сфери на живота, включително и емоционалните.

   Подобно на ситуацията с този учен, фактите съвсем лесно опровергаха наивното ми мнение. Когато най-дългото ми приятелство захвана да линее и умря след продължителна агония, се наложи да си променя мнението. Започнало през ученическите ми години и поддържало добро здраве по време на студентството ми, приятелството ми с χ. навлезе в упадък в следстудентския период, отначало почти незабележимо, после осезаемо, и накрая неудържимо.

Причините, които доведоха до тази бавна смърт, вероятно са комплексни, но според мен не се мина без намесата на човешка ръка. Нямам предвид, че някой подкокороса приятеля ми или пося интриги между нас. Запознанството на χ. с едно момиче и последвалата им женитба го превърнаха в напълно друг човек, доброволно (?) откъснат от предишните си приятели. Самото общуване с него стана дотолкова трудно за постигане, че постепенно опитите дори за елементарен контакт престанаха да си струват усилията.

Решителният срив дойде когато се прибрах от чужбина след почти двугодишно отсъствие. Минах за една вечер през града, където живееше, и му се обадих по телефона, за да се видим. След кратък разговор с момичето, проведен настрана от телефона, той изяви нежелание да се виждаме. Този неочакван (защо ли?) обрат ми показа, че връщане назад няма. Наличието на много общи някогашни приятели правеха неизбежно някои засичания тук и там, но след онзи срив всичко беше ясно. За едно приятелство са нужни две страни, а той отказваше да бъде едната.

Кофти ли ми е, че дългогодишното приятелство умря по този грозен начин? Разбира се. Спомените за безбройните приключения, преживени заедно, остават в главата на човек и от време на време надигат глава, за напомнят за миналото. Съжалявам ли, че стана така? Странно, но не мога да отговоря с „да”. Разбирам, че беше неизбежно, и че ако искам да съм приятел с някого, той трябва да бъде същият човек, а не напълно променен - особено от някой друг.

Така или иначе, отговорът на първоначалния въпрос е „да”. Приятелството може да умира. Но това не е непременно трагично. :)

Мит 1:Сутрешната закуска е важна и необходима.

ИСТИНА:Това е една от най-популярните и вкоренени заблуди. Обикновено се твърди, че след нощния сън тялото има нужда от нова енергия, за да започне пълноценно деня. Така ли е обаче в действителност? Помислете с какво се занимава тялото докато спите – със смилане на вечерята! Цялата енергия от вече смляната вечеря е на ваше разположение сутринта. Натоварването на организма със сутрешна твърда храна е противопоказно и товари излишно системите ви. Това обаче не важи за плодовете – най-добрият ви вариант е до обяд да изядете само няколко плода. Бабешката „мъдрост”, че ако човек не закува, ще получи гастрит. Практиката показва, че в това няма нищо вярно.

Мит 2: Пчелният прашец е полезен за здравето.

ИСТИНА:Твърдението, че прашецът е нещо като суперхрана с изключително полезни свойства е заблуда. Вярно е, че в него има много полезни хранителни съставки – за пчелите! Дългогодишните клинични проучвания обаче досега не са установили да има някакви ползи за човека. Напротив, съществува сериозен риск консумацията на пчелен прашец да предизвика опасна алергична реакция при много хора. Съществуват и подозрения, че той може да предизвика преждевременни контракции при бременност.

Мит 3: Морковите подобряват зрението, защото съдържат витамин А.

ИСТИНА:Макар че морковите наистина съдържат витамин А, този витамин няма никаква връзка с остротата на зрението. Този популярен мит води началото си от Втората Световна война. Тогава британското разузнаване разпространява слуха, че британските летци толкова успешно свалят германските самолети, защото ядат много моркови и така подобряват зрението си. В действителност високата успеваемост на британските авиатори се дължала на използването на радари. Тъй като обаче не трябвало да става известно, че британците разполагат с авиационни радари, службите разпространили този мит, който се шири и до днес.

Мит 4: Ако стоим на студено, може да се разболеем.

ИСТИНА:Това е може би най-разпространеният мит, поне в България. Така нареченото „настиване” няма нищо общо с околната температура. Човек хваща „настинка” не защото е стоял на студено, а защото е пипнал вирус! Вирусът на настинката е това, което причинява болестта. Температурата няма нищо общо. А защо тогава, ще попитате, хората по-лесно се разболяват през зимата? Много просто: защото през студените месеци хората прекарват много повече време на закрито – там, където се разпространяват вирусите. Освен това през зимата има по-малко слънце, а слънцето е един от най-успешните убийци на вирусите. Точно затова когато времето се стопли, гриповете изчезват. Затова, не се притеснявайте, ако сте стояли на студено – това няма да засегне здравето ви ни най-малко.

Мит 5: Използваме само 10% от мозъка си.

ИСТИНА:Този мит е на повече от сто години, но е пълна измислица. Всъщност използваме целия си мозък. Десетките години на неврологични изследвания показват, че почти никога в човешкия мозък няма част, която да е напълно неактивна – дори когато спим. Дълголетието на тази заблуда вероятно се дължи на големия натиск човек непрекъснато да се развива и усъвършенства.

There once was a fellow named Dave,
Who kept a dead whore in a cave.
“I have to admit,
She does smell like shit,
But think of the money I’ve saved!”

There was a young fellow of kings
Whose mind was upon higher things.
But his real desire
Was a boy in the choir
With an ass like a jelly on springs.

A vice both obscene and unsavory
Holds the bishop of London in slavery.
With lascivious howls
He deflowers young owls
That he lures to an underground aviary.

Once a nice, pretty young girl named Alice
Used a dynamite stick for a phallus.
They found her vagina
In north carolina
And her asshole at Buckingham palace.

Не ви ли се струва понякога, че книжарницата би трябвалода е жилище на здравия разум, мисълта и отвореното съзнание?

Преди няколко дни, на път за работа, се отбих в една голяма, известна книжарница. Нахълтах с твърда крачка и тъкмо бях зинал да питам за една отдавна търсена от мен книга, когато ми направи впечатление, че всички посетители пазят гробно мълчание и почтително отправят взор към една продълговата особа от женски пол. Продълговатата особа стоеше край масичка, отрупана с разноцветни и синтетични на вид сладки, и явно изнасяше някаква сказка. Публиката слушаше с приковано внимание, от което заключих, че или намират сказката за твърде интересна, или чакат да свърши, за да налетят на сладките като ястреби на мърша. От научен интерес да разбера кое е, както и от чисто любопитство, реших да постоя и да послушам.

   Оказа се, че особата е нещо като ню-ейдж проповедничка, производителка на всякакъв род информация за добри/лоши енергии, позитивни зареждания, духовни прочиствания, ароматерапия и пр. Щом разбрах това, облегнах се по-удобно на тезгяха и с удоволствие заслушах тирадата. Първото, което чух от емоционалната реч, бе проницателната забележка на госпожата, че е от жизненоважно значение да ядем колкото може повече орехи, защото те били СЪВЪРШЕНО незаменими за мозъка. За да смаже всяко съмнение, тя възкликна с патетичен тон:

   – Ето! Дори формата на ореха напомня на двете мозъчни полукълба! – и изгледа всички ни с триумфиращ поглед.

   Този железен аргумент направи силно впечатление на насъбралата се тълпа от интелигентни хора, които закимаха с глави и хванаха да си разменят погледи, които казваха: „Така е. Логиката на тази жена е непоклатима. Научните й доводи не оставят съмнение. Ще да се ядат орехи тази зима”.

Внезапно ме връхлетя ужасно предчувствие. Силно притеснен, понечих да попитам жената дали ако ям прекалено много салата, ушите ми ще заприличат на марули, но докато успея да издам звук от внезапно пресъхналото си гърло, тя беше преминала на друга, не по-малко важна за мен тема:

– Човек трябва да изяжда не повече храна, отколкото се побира в шепата му!
Тук вече не се сдържах и с фалшив делови тон попитах:
– На ден, или на ядене?
Жената се сепна, погледна ме с раздразнение и каза хладно:
– На хранене.

В тишината се зачуха няколко сподавени въздишки на облекчение.

Следва...

Една публикация в блога на Lammothме върна назад във времето – когато бях захлупен средношколец. Тогава, в първите няколко години след падането на диктатурата в България, все още беше сравнително трудно да се намерят образователни книги от западни автори: дето хем да са на тема наука, критично мислене и скептицизъм, хем да не са оцапани от комунистическа бълвоч. Въпросната статия на Ламот ми припомни как по случайност се натъкнах на книгата на Леон Митрани „Наука и ненаука”. Продаваше се на старо в някакъв кашон. Купих си я и бях погълнат, без никакви шансове за измъкване от рационалните й мрежи. По своята същност тя напомня за „Псевдонауката”на Бен Голдейкър, издадена наскоро, успешно популяризирана от Христо Блажеви доставена ми от Uzumaki (ако още не сте виждали блоговете на трите споменати дотук личности, време е).

Макар и захлупен ученик, вече имах подчертан интерес към споменатите по-горе теми и прекарвах известна част от времето си в дребни спорове с мои съученици, които проявяваха склонност да вярват на сериозно напъпилите по онова време екстрасенси, „феномени”, паранормални явления, предсказателки, полтъргайсти, енергийни лечители и гадателки от всякакъв цвят, форма и степен на циничност. Разбира се, липсваше ми концептуалният апарат на

скептицизма, нямах представа от стройната аргументация, която научният метод предлага за справяне с всякакъв род необосновани твърдения, но алчното четене на научнопопулярна литература ме беше тикнало в правилната посока и ми беше дало някакъв рудиментарен, но устойчив щит срещу злокачествените лъчения на шарлатанщината. „Наука и ненаука” тури край на всякакви възможности за отклонението ми от този път.

Поради сухото заглавие и доволно скучната корица започнах четенето без особен ентусиазъм. Много скоро обаче се вторачих в жълтите страници с червен молив в ръката и започнах да подчертавам абзац след абзац, защото ми просветна, че тази книга предлага цялата основа на критичното мислене, скептицизма и научния метод, както и терминологичния и концептуален апарат, които толкова ми бяха липсвали. Стилът е четивен, лесен и приятен. Липсва всякаква куха претенциозност, няма и стремеж на автора да се покаже „прекалено учен” пред читателите си. Научният метод е изложен просто, достъпно и с находчиви примери. Изброени са и всичи отличителни особености на псевдонаучните измишльотини, които се опитват да минат за нещо легитимно.

Тъй като от тогава мина доста време, а книгата не е пред мен сега, не мога да си спомня доколко в нея става дума за религия, но от поста на Ламотполучавам впечатлението, че темата е добре застъпена и че религията също попада под тежките удари на научния метод. Обикновено когато човек отвори дума за това, че твърденията на "паранормалистите" не са подкрепени с никакви научни аргументи, се изстрелва „възражението”, че това са две напълно незастъпващи се и независими една от друга области, така че би било немислимо да прилагаме стандартите на науката към свръхестественото. Книгата на Митрани много добре обяснява, че ако свръхестественото въобще може да бъде регистрирано, забелязано по някакъв начин от хората, то става част от природата, превръща се в легитимен обект на изследване и също попада под юрисдикцията на научния метод. От там нататък, ако чрез научни изследвания и експерименти не може да се демонстрира, че свръхестествено съществува, това твърдение следва да се отхвърли. Разбира се, теренът остава отворен за нови изследвания, ако се появят нови данни.

Всъщност, това е едно от най-неразбраните неща за науката, най-вече защото хората предпочитат да вярват в удобните си митове, нежели да променят добре установеното си мнение: те считат, че науката е нещо догматично, което си е сложило капаци и отказва да види нещата, които не съвпадат с твърденията на нейните култови личности.

Както е известно обаче, догматизмът и науката са взаимоизключващи се понятия. Всяко научно твърдение е само временно, само предварително. Абсолютна истина в науката не съществува – всяка „истина” може да се окаже мнима. Затова там няма по-висша степен на сигурност от т. нар. „теория”. Научният метод е самокоригиращ се механизъм – той автоматично изправя грешките при наличието на повече информация. Парадоксалното е, че точно това се възприема от много хора като слабост! „Ахааа, гиди невернико в свръхестественото! Я виж само колко пъти твоята наука си е променяла мнението за възрастта на Земята например! И после ще имаш доверие на такова нещо...” Разбира се, веднага лъсва иронията на предишното твърдение, че учените са коне с капаци, които не искат да си променят догмите. Е, кое от двете е?

Книгата на Таксил се справя отлично със задачата да каже тези неща на един незанимаващ се с наука човек, който просто има желание да разбере по-добре света около себе си.

Впрочем, ако случайно имате паранормални способности (или познавате някой обладател на такива) и се нуждаете от един милион долара, обадете се на дяда си Ранди.

    Забелязали ли сте, че дори в цивилизованите западни държави съществуват групи, които периодично протягат пипала към свободата на изразяването, и които горят от желание да диктуват на хората как трябва и как не трябва да говорят? Най-често тези претенции се предявяват от уж прогресивни и често млади хора с (уж) либерални възгледи, както и от солиден брой интелектуалци, работещи в западни университети. Името, което те са дали на кастрирания език (и поведение), който биха искали да въведат, е политическа коректност.

    „Не употребявай еди коя си дума, ще засегнеш нечии чувства. Не използвай еди кой си израз, ще разстрои много хора. Вместо тях, употребявай еди кои си думи и еди кои си изрази (следва кастриран списък)”. Няма да повтарям какво мисля за това срамно явление: вече споделих мнението си в ето този пост. Ще кажа обаче, че свободата на изразяването е сред много малкото неща – даже май единственото – за които бих допуснал определението „свещени”. Ето с каква поредна проява желание за кастрация на изразяването ни заляха съвсем наскоро:

    Преди 3-4 седмици, в навечерието на Хелоуин, група студенти от Ohio University разпространиха няколко плаката, пропагандиращи идеята, че е недопустимо човек да се облече за празника като карикатурен, стререотипизиран образ на някаква конкретна култура – примерно японската или мексиканската, както и в костюм, който се будалка с определена раса – бяла, черна, жълта, без значение коя. Посланието бе „Ние сме култура, а не костюм! Аз не изглеждам по този начин”:

Обърнете внимание на изражението на момчето от първата снимка. Физиономията му ясно казва: "АЗ СЪМ ЖЕРТВА!!!"

Ето, значи, откъде извал расизмът в отношенията между хората! Аз все се чудех, а то било от костюмите за Хелоуин! Тези студенти явно до такава степен са притъпили чувството си за това кое е съществен проблем и кое - просто проява на лош вкус, че са се повлекли по акъла левичарските професори с комплекс за божественост, които заклеймяват всяка нецензурирана версия на човешкия език и сенилно анатемосват всеки направил нещо, което може да оскърби някого по някакъв начин и да му причини леко емоционално неудобство. Твърде лесно хората дори на Запад започнаха да забравят, че свободата е по-важна от удобството и започнаха да заменят свободомислието си с желания за повече стабилност ред. Не е лошо обаче от време на време да си припомнят думите на Джеферсън: "Народ, който е готов да пожертва малко свобода заради малко стабилност, ще загуби и двете и не заслужава нито едно".

За нула време плакатите станаха страшно популярни в интернет и се прърнаха в меми на виртуалното пространство. Разбира се, много хора забелязаха смехотворността им и по сайтовете се изля водопад от подигравки с тях. Ето някои от осмиващите имитации:

Попитаха ме дали според мен „напълно и изцяло контролираме съдбата си”.

За да е ясно за какво говорим, под „съдба” ще имам предвид „това, което ни се случва в живота, всички неща, през които минаваме”. Няма да имам предвид „предопределеност, нещо което трябва да ни се случи”. Тъй като не съществува агент, който да извършва това „предопределяне”, то и предопределеност не съществува. Разбира се, напълно съм наясно с мнението на ню-ейджърите, на мистиците, на различните гурута и на фаталистите, че има такава предопределеност и тя се извършва било от богове, било от вселената, или пък от някаква т.нар. „висша сила” или висш разум. Тъй като обаче няма основания да се вярва нито в богове, нито в някаква разумна вселена, нито в разумни висши сили, спокойно може да се заключи, че предопределеност няма.

Напълно ли контролираме съдбата си? След горното пояснение става ясно, че отговорът трябва да е „не”. Не контролираме съдбата си напълно. Някои неща контролираме, други не можем. Например аз мога да контролирам колко да ям, дали да пуша и да пия, дали да напазарувам този или онзи магазин. Няма как обаче да контролирам дали по пътя към магазина няма да ми се изцвъка на главата някой случайно прелитащ лешояд. В по-дълбок план, мога да реша в каква житейска насока да се развивам, дали да уча философия или физика – по този начин контролирам, отчасти, как ще ми се стече животът. Не мога обаче да контролирам много други важни за житейския ми път обстоятелства – тоест дали на 25 години, по време на докторантурата си по ядрена физика, няма да ме удари по главата в тъмното някой обирджия и да ме превърне в полуидиот.

Не контролираме съдбата си напълно, защото съществуват и случайности. Почти чувам как се надига хор от гневни гласове, които полу-възмутено, полу-снизходително ми заявяват, че „няма нищо случайно”. Както се пееше в една твърде хубава песен, „Клишета, клишетааааа, всичките клишета на мезета!” Както вече се досещате, от горното разсъждение за несъществуването на предопределящи агенти следва, че случайности има. Знам колко им се иска на хората да „няма нищо случайно” и разбирам причината за това желание. Ако вярва, че всичко е предопределено, човек живее много по-спокойно и още по-важно, с много по-малко отговорност! Каквото и да направиш (или да не направиш), все едно – ще стане това, което е трябвало да стане. Отговорността на човека изчезва. Фаталистът по-лесно преживява и се примирява с нещастията. Така е било писано. Това е трябвало да стане. Ако това е големият план, значи нищо не сме можели да направим така или иначе. Шапка на тояга.

Само дето какво ни се иска няма никакво отношение към това какво е в действителност. Вярно, че ако четете бестселъра „Тайната” на Ронда Бърн, тя ще ви каже точно обратното (че силното желание за нещо може по магически начин да направи така, че то да се сбъдне), но запознатите с този блог вече знаят, че в него такива не минават.

Синтезирано: Не контролираме съдбата си напълно, поради 2 неща:
1. На земята има и други хора, които могат да повлияят на съдбата ни.
2. Подвластни сме на случайности.

Трябва обаче да се опитваме да я контролираме, поне доколкото е възможно.

Вчера имаше рожден ден Чарлз Дарвин. Трудно може да се преувеличи приносът на този човек към науката и към Знанието. Книгата му “Произход на видовете” слага кръст на идеята за свръхестествения произход на човека и поставя началото на научна революция, резултатите от която се усещат и до днес. Не помня в коя своя статия Фройд го споменава, заедно с Коперник, като един от най-великите еманципатори на човешкия род. И защо не? Коперник нанася свиреп удар по Църквата, като демонстрира, че Земята не е център на вселената и че представлява едно нещастно сателитче на Слънцето. 400 години по-късно Дарвин издърпва изпод краката на човечеството основанията да се вярва в свръхестествен произход на биологичния вид Homo sapiens, разред Примати.

Какъв е приносът на Дарвин? Много хора мислят, че той е откривателят на еволюцията, но всъщност не е така. Идеята, че едни животни произлизат от други чрез някакви постепенни промени (еволюция) датира поне от времето на Емпедокъл – 5 в. пр. н. е. Приносът на Дарвин е, че той открива принципа, водещата сила на еволюцията – естественият отбор чрез случайни мутации. Тоест успява да формулира първата еволюционна теория.

Всичкото хубаво, само че много хора като чуят “еволюция”, сключват вежди и заявяват, че тази теория е пълна глупост, че отдавна е отречена, че няма нищо такова, че сме плод не на маймуняци, а на божствена искра, че само идиотите още вярват в еволюцията, че Дарвин не прави нищо друго, освен да допринесе за омаймуняването на човека и пр. и пр. до безкрай. Малката подробност е, че за науката имат значение единствено аргументите и доказателствата. Всичко друго е въздух под налягане.

Днес никой сериозен биолог не оспорва еволюцията. Доказателствата за нея са толкова изобилни, толкова категорични и толкова железни, че въпросът вече много десетилетия наред просто не стои. Всички тези доказателства са много увлекателно и достъпно представени в новата книга на Р. Докинс «Най-великото шоу на Земята». Няма да се разпростираме сега; само ще отбележим, че те идват най-вече от генетиката. Вкаменелостите също са отлична демонстрация, но генетиката е тази, която окончателно слага точка на спора сме ли, или не сме продукт на еволюцията.

Едно от най-често срещаните неразбирания на еволюционния механизъм е отлично демонстрирано от следния виц:

На заседание на Академията на науките на СССР прочутият физик Лев Ландау попитал Лисенко: "Колега, вие твърдите, че според еволюционната теория, ако на една крава отрежем ухото, след това на телето й и така нататък до двайсетина поколения и телетата ще започнат да се раждат без уши?" "Да", отвърнал Лисенко. "Интересно - запитал се Ландау, - защо тогава жените продължават да се раждат девствени?"
Шах и мат, поддържнико на еволюцията!

За жалост много хора мислят, че еволюцията би трябвало да действа именно по този начин: Опъват жирафите вратове, за да стигнат по-високите листа, и постепенно, с течение на поколенията, вратовете им се удължават от това упражнение. Заблуда, но широко разпространена. Всъщност, за да има еволюция, са необходими случайни генетични мутации, не някакви усилия от страна на организмите! Ако в едно стадо жирафи се роди жирафче, в което генна мутация е причинила малко по-дълъг врат, това жирафче ще може да се храни по-успешно от останалите, ще има и по-голям шанс да оцелее и да се чифтоса. Така генът на по-дългия врат ще се предаде и на други жирафи. И така нататък по същия ред. Затова положителният отговор на Лисенко от анекдота по-горе е чиста идиотщина.

Лично на мен ми е приятна мисълта, че имам общ произход с всички останали живи организми на планетата – космати маймуни, скучни коали, дъждовни червеи и сини сливи. Че от едноклетъчен организъм съм успял, като представител на приматите, да се превърна в това, което съм. И ми е трудно да сподавя въздишката на облекчение, че няма нищо божествено в произхода ми.

Сигурно ви е правило впечатление, че във Фейсбук има твърде много групи, страници и приложения, проповядващи „позитивното мислене”. То не бяха умилителни картинки, не бяха захаросани сентенции от ориенталски „мислители”, сладурести снимки, не бяха реклами на книги, които възхваляват „позитивните” нагласи и истерически анатемосват всеки негативизъм, то не бяха най-разнообразни сортове гурута и шамани, които приемат позата на просветени духовни – каквото и да значи това – учители. С твърде знаещ израз на набраздените си от (псевдо)мъдростта лица те увират треперещи показалци в лицата на ония, които желаят да ги слушат, заявяват, че „позитивната” нагласа и обичта са всичко в този свят и проявяват снизходително пренебрежение към другите мнения.

Примерът им твърде често се доразвива от лъже-просветени псевдо-интелектуални западняци (или пък източняци) с блеснали от алчност очи, които потриват пухкави, добре гледани ръчички, плюнчат моливи и произвеждат книги на същата тематика, а после самодоволно слушат как подрънкват касовите апарати в

книжарниците, хилят се цинично (когато не ги дават по телевизията) и пълнят тройните си гуши с парите, които народът сипе. Прекрасен пример е Ронда Бърн и долнопробната й книжка „Тайната”, в която се твърди, че е достатъчно да поискаш нещо много силно, и то ще се сбъдне. Тоест, ти управляваш вселената и следователно сам си виновен за ВСЯКО нещастие, което ти се случва, лузър скапан! Дивотии на квадрат, но книгата се продава в десетки милиони екземпляри по света.

Отричам ли плюсовете на „позитивното” мислене? Ни най-малко. Ясно е, че то има своите предимства и може да бъде поставено в услуга на рационални и прогресивни цели – като например да се чувства човек по-щастлив. Нашата цел тук обаче не е да предъвкваме плюсовете му, а да изкараме на преден план кирливите му ризи, за които не става дума тъй често.

Положителното мислене е най-добрият приятел на диктатурата. Ако хората в една държава са настроени изцяло „позитивно”, стремят се по всякакъв начин да избягват негативните мисли и емоции и се стараят да обичат всичко и всички, кой ще забелязва недостатъците на управлението? Кой ще протестира?

Кой ще предприема гражданско неподчинение? Кой ще прави демонстрации? Всеки ще си кюта в кошарката и с блага „позитивна” усмивчица ще чака да го стрижат и доят. Ако в някоя страна например правителството опропастява народа, изцяло „позитивно” мислещият човек ще си каже: „Да бъдем позитивни! Има и хубави страни – да се съсредоточим в тях! Да не обръщаме внимание на лошото! Да не си тровим душата! Да се обичаме! Да се радваме на хубавите неща, които имаме!” Има ли по-сладка музика за ушите на една власт?

А реалистично мислещият в такива ситуации човек ще каже: Не. Така не може. Това е лошо. Не е приемливо. Време е за стачки, протести, демонстрации, отстояване на правата и борба за цивилизованост. Щеше ли да има Пражка пролет, ако не беше реализмът? Щеше ли да има Унгарски събития? Щеше ли да има студентски бунтове в Полша? Щеше ли да има Горянско движение в България? Щеше ли да има ритник за Жан Виденов през 1997 г.?

Обърнете внимание, че в диктаторските държави – Северна Корея, Китай, Куба... – хората нямат право да бъдат негативни и да критикуват. Позволено им е само да бъдат весели, да се радват, да се смеят и да обичат вождовете. Да бъдат „позитивни”! Това не ви ли поставя нащрек?

Без реалистично мислене и доза негативност няма прогрес. Историята непрекъснато го показва. Реалистичното мислене отваря пътя към положителните действия! Недоволството от постигнатото, незадоволеността от нивото на прогрес, негативното настроение към престъпността – това винаги са били основните пътища към човешкия напредък. Ако всички мислеха „позитивно” през цялото време, още щяхме да живеем в пещерите, да дъвчем мамутски сухожилия, да умираме от елементарни бактериални инфекции и да се чудим защо средната продължителност на живота е 25 години. За промяната на тези неща се изисква НЕДОВОЛСТВО. Реакция. Отрицание на настоящото положение. Недоволството е катализаторът на прогреса, а не несменяемата „позитивна” нагласа.
Дори и тези аргументи да не съществуваха, истината е винаги за предпочитане пред „позитивното” мислене.

„Северна Корея е основана една година след излизането на 1984 на Оруел. Възможно ли е някой да е дал корейски превод на Ким Ир Сен и да му е казал: „Смяташ ли, че можем да приложим ей това на практика?”, а той да е отвърнал: „Не знам, ама дай да пробваме!”К. Хичънс

      В „Химн на смъртта” Барбара Демик прави портрет на една от най-зловещите диктатури в света, като проследява съдбите на няколко души – от ранните им години до момента, в който успяват да избягат в свободната Южна Корея. Книгата е умело написана, а авторката явно е хвърлила доста усилия да издири бегълци, да се сприятели с тях и да ги предразположи да разкажат историите си, някои от които поразяват с трогателността си.

      Тези, които са чели Шаламов, Гинзбург, Солженицин или Станилов и са запознати с ужасите, които вървят в комплект с червената идеология, ще имат усещането, че са в познати води: диктаторският кошмар в Северна Корея не е коренно различен от този в СССР от 30-те и 40-те години. Степента на ужаса обаче е друга. От книгата става ясно, че страданието в тази държава е доведено до гротескна крайност, непозната дори в Китай през 60-те години, нито в Съветския съюз през 30-те. Авторката успява да покаже – чрез понякога преплитащите се истории на героите – колко успешно режимът е лишил поданиците си от почти всичко човешко и ги е превърнал в агонизиращи от глад зомбирани същества, вперили стъклени погледи във "Великия ръководител" Ким Ир Сен и на "Любимия ръководител" Ким Чен Ир.

      Книгата съдържа достапъчно цифри и статистики, за да не звучи като някаква кошмарна измислица, но и не прекалява с тях, обръщайки внимание най-вече на човешките съдби. Особено впечатляващи са страниците, където се описва големият глад от 90-те години, резултат от разпадането на Съветския съюз. Улиците са осеяни с трупове, в детските градини децата едно по едно умират от глад пред погледите на учителките, в болниците няма нито електричество, нито лекарства... и всички са длъжни през цялото време да се радват, да ликуват и да пеят възхвали.

      Когато Ми-ран отишла за пръв път в детската градина, й направило впечатление колко дребни изглеждат учениците й. Сега й се струвало, че те се смаляват, сякаш времето се връща назад като филмова лента, пусната на обратно... Големите им глави увисвали върху мършавите вратлета. Коремчетата на някои от тях започнали да се издуват. Спомнила си, че била виждала снимки на жертви на глад в Сомалия с надути кореми...
      Последователността винаги била една и съща: първо семейството спирало да праща задължителния наръч дърва; след това изчезвал пакетът с обяда; после детето спирало да взема участие в час и спяло през междучасията; накрая, без никакво обяснение, то спирало да идва. За три години броят на записаните в детската градина спаднал от педтесет на петнадесет.
      Какво се е случило с тези деца? Ми-ран не искала да задълбочава, защото се страхувала от отговора, който щяла да получи.

            Последната част на книгата е особено интересна – тя разказва за бягствата на всеки един от главните участници в повествованието: вътрешните терзания, раздялата с родители и деца, самообвиненията, непрестанната опасност от залавяне и изтезания, пресичането на китайската граница, пътуването до Южна Корея. Читателят получава исинско усещане за приключение и смъртни опасности.

      Не на последно място, Демик отделя внимание и на любовта. Лайтмотивът на повествованието е обречената обич между двама младежи – Ми-ран и Джун Санг, които в продължение на десет години поддържат тайна връзка чрез писма, редки срещи непрекъснати мисли един за друг. През цялото време трае усещането, че тази любовна история ще завърши тъжно, а над самотните фигури на двамата влюбени витае трагична обреченост.

      Книгата се минава на един дъх и си струва да бъде прочетена.