Емигрантска патридиотщина

Ако поживеете на Запад известно време (примерно в САЩ или Англия), неизбежно ще се сблъскате с редовния контингент българи, руснаци, поляци и пр., които от години живеят и работят там. Ако поговорите известно време с тях, ще забележите, че повечето проявяват голяма готовност да коментират държавата-домакин и да правят неблагоприятни за нея сравнения със собствената си страна: храната е лоша; хората са досадни и недобронамерени, глупави са и не могат да се веселят „по нашенски”. Това последното се счита за особено непростим грях и е белег за безнадеждна изостаналост. Списъкът може се удължи произволно. 

 В същото време българинът, руснакът или полякът не пропускат да споменат как всички тези неща са на много по-високо ниво в техните страни и как всичко там е по-добро: от храната до образованието, от хората до дамските кюлоти. Човек би останал с впечатлението, че когато е дошъл в чужбина, говорещият е напуснал земния рай и се е преселил директно в преизподнята. Сънародниците му в това време, седнали в уважителен полукръг около него, ще кимат енергично, ще го окуражава в нещастието му и ще привеждат свои примери за неговите твърдения. Често пъти следва емоционален климакс, в който ораторът – просълзен от силни патриотически емоции – заявява, че България, Русия или Полша е най-страхотната страна и че няма търпение да се върне там колкото може по-скоро.

Всеки непредубеден слушател ще реши, че в такъв случай оплакващият се вероятно ще си тръгне за дома следващата седмица (докато си уреди самолетния билет, приготви си багажа и разни други дреболии), но ще остане изненадан, защото връщането няма да се случи. Оплаквачът доброволно ще остане в страната-домакин и ще продължи пламенно да я хули при всеки удобен случай. 

Опитайте се да отворите уста да го попитате нещо в смисъл “Ами що щеш тогаз тук, Груйчо?” и да изразите логичното съмнение, че щом продължава да стои, може би тук всъщност е по-хубаво и затова му харесва повече: не е политически бежанец, пълнолетен е, има пари за билет, и нищо не може да го спре да се завърне в бащината къща, когато му е угодно. В този случай върху вас ще се стовари колективният гняв на събралите се оплаквачи. Възможно е да ви нарекат безродник, непатриот, дърво без корен и дори предател. Разумните ви доводи няма да чинят пукната пара пред емоционалния изблик на възмутените изгнаници. Няма да позволят нито на вас, нито на който и да е, ако ще сам Исус да слезе при тях, да унищожи чувството на превъзходство, от което имат толкова силна нужда.

Този вид инфантилност се илюстрира твърде добре от редовното емигрантско твърдение “Храната в моята страна е по-хубава от този боклук”. То води началото си от добре познатото детско твърдение – “Моят татко е по-добър от твоя!” Или, както казал Карлсон, който живее на покрива, “Моята баба е много по-бабешка от твоята!” Детенцето на катерушките няма представа, че критерият “бащина доброта” не съществува сам по себе си в пространството и по тази причина е напълно субективен. По същият начин за оплаквача, живеещ в чужбина, е непонятно, че качеството “хубост” на храната (или на каквото и да е друго) също не съществува в природата, не може да бъде открито, изследвано и описано, и затова също е напълно субективно. Ако един българин каже “Българската храна е по-хубава от китайската”, а един китаец каже “Китайската храна е по-хубава от българската”, кой от двамата ще има право? Във всеки случай, дори при прилагането на субективния критерий за “хубост” на храната, малките държави са в неизгодна позиция. Ако се организира общопланетно гласуване за най-добър тип кухня и всеки жител може да гласува, коя кухня ще събере най-много “субективна” подкрепа? Няма да е нито българската, нито руската, нито полската. И няма смисъл жителите на тези държави да викат гръмогласно, че другите нищо не разбират от добра храна. Защото това не е нищо повече от синдрома на по-бабешката баба.