"Химн на смъртта: Истинският живот в Северна Корея"

„Северна Корея е основана една година след излизането на 1984 на Оруел. Възможно ли е някой да е дал корейски превод на Ким Ир Сен и да му е казал: „Смяташ ли, че можем да приложим ей това на практика?”, а той да е отвърнал: „Не знам, ама дай да пробваме!”К. Хичънс

      В „Химн на смъртта” Барбара Демик прави портрет на една от най-зловещите диктатури в света, като проследява съдбите на няколко души – от ранните им години до момента, в който успяват да избягат в свободната Южна Корея. Книгата е умело написана, а авторката явно е хвърлила доста усилия да издири бегълци, да се сприятели с тях и да ги предразположи да разкажат историите си, някои от които поразяват с трогателността си.

      Тези, които са чели Шаламов, Гинзбург, Солженицин или Станилов и са запознати с ужасите, които вървят в комплект с червената идеология, ще имат усещането, че са в познати води: диктаторският кошмар в Северна Корея не е коренно различен от този в СССР от 30-те и 40-те години. Степента на ужаса обаче е друга. От книгата става ясно, че страданието в тази държава е доведено до гротескна крайност, непозната дори в Китай през 60-те години, нито в Съветския съюз през 30-те. Авторката успява да покаже – чрез понякога преплитащите се истории на героите – колко успешно режимът е лишил поданиците си от почти всичко човешко и ги е превърнал в агонизиращи от глад зомбирани същества, вперили стъклени погледи във "Великия ръководител" Ким Ир Сен и на "Любимия ръководител" Ким Чен Ир.

      Книгата съдържа достапъчно цифри и статистики, за да не звучи като някаква кошмарна измислица, но и не прекалява с тях, обръщайки внимание най-вече на човешките съдби. Особено впечатляващи са страниците, където се описва големият глад от 90-те години, резултат от разпадането на Съветския съюз. Улиците са осеяни с трупове, в детските градини децата едно по едно умират от глад пред погледите на учителките, в болниците няма нито електричество, нито лекарства... и всички са длъжни през цялото време да се радват, да ликуват и да пеят възхвали.

      Когато Ми-ран отишла за пръв път в детската градина, й направило впечатление колко дребни изглеждат учениците й. Сега й се струвало, че те се смаляват, сякаш времето се връща назад като филмова лента, пусната на обратно... Големите им глави увисвали върху мършавите вратлета. Коремчетата на някои от тях започнали да се издуват. Спомнила си, че била виждала снимки на жертви на глад в Сомалия с надути кореми...
      Последователността винаги била една и съща: първо семейството спирало да праща задължителния наръч дърва; след това изчезвал пакетът с обяда; после детето спирало да взема участие в час и спяло през междучасията; накрая, без никакво обяснение, то спирало да идва. За три години броят на записаните в детската градина спаднал от педтесет на петнадесет.
      Какво се е случило с тези деца? Ми-ран не искала да задълбочава, защото се страхувала от отговора, който щяла да получи.

            Последната част на книгата е особено интересна – тя разказва за бягствата на всеки един от главните участници в повествованието: вътрешните терзания, раздялата с родители и деца, самообвиненията, непрестанната опасност от залавяне и изтезания, пресичането на китайската граница, пътуването до Южна Корея. Читателят получава исинско усещане за приключение и смъртни опасности.

      Не на последно място, Демик отделя внимание и на любовта. Лайтмотивът на повествованието е обречената обич между двама младежи – Ми-ран и Джун Санг, които в продължение на десет години поддържат тайна връзка чрез писма, редки срещи непрекъснати мисли един за друг. През цялото време трае усещането, че тази любовна история ще завърши тъжно, а над самотните фигури на двамата влюбени витае трагична обреченост.

      Книгата се минава на един дъх и си струва да бъде прочетена.